През последните седмици общественото внимание е насочено към поредица от решения и предложения, които могат съществено да променят начина, по който се управлява лекарствената политика в България. С тази позиция излязоха собственици на семейни аптеки.

В публичното пространство се обсъждат бъдещето на Националния съвет по цени и реимбурсиране на лекарствените продукти, прехвърлянето на негови функции към нова обединена структура, определяна като „мега агенция“, новият бюджет на НЗОК и бъдещите рамкови договорености в сектора. 

Тази дискусия се води в момент, в който публичните финанси са под нарастващ натиск, а бюджетният дефицит се увеличава. Растат разходите за социални плащания, здравноосигурителни дейности, възнаграждения в публичния сектор и инвестиционни програми. Именно в такава среда въпросът за ефективното управление на средствата за лекарствена политика придобива още по-голямо значение.

Защото когато обществото инвестира милиарди в здравеопазване и лекарства, то има право да знае не само колко средства се разходват, а какъв резултат получава срещу тях.

На пръв поглед бъдещето на НСЦРЛП, създаването на т.нар. „мега агенция“, бюджетът на НЗОК и новият Национален рамков договор изглеждат различни теми.

Всъщност става дума за един и същ въпрос:

Как България ще управлява милиардите левове публичен ресурс за лекарства и каква ще бъде реалната полза за пациентите?

За съжаление, в центъра на обществения дебат отново са институциите, структурите и административните модели.

По-слабо се чуват въпросите за достъпа до лечение, за устойчивостта на аптечната мрежа, за лекарствените дефицити, за ролята на магистър-фармацевтите и за това дали тези промени ще доведат до по-добри резултати за пациентите.

Именно затова Инициативният комитет от магистър-фармацевти счита за необходимо да заяви своята позиция.

През цялото лято поставяхме последователно три ключови теми.

Настоявахме фармацевтичната грижа да бъде призната като здравна дейност.

Поставихме въпроса за достойното заплащане на професионалния труд на магистър-фармацевтите.

Поискахме решения за финансовата устойчивост на семейните аптеки и по-справедливи правила в отношенията с НЗОК, защото без устойчиви аптеки няма как да има устойчив достъп до лекарства за българските пациенти. 

Днес поставяме следващия въпрос.

Има ли България ясна визия за лекарствената политика и защо толкова важни решения се обсъждат без реален диалог с общността, която ежедневно осигурява достъпа на пациентите до лекарства?

Особено показателни са данните за разпределението на публичния ресурс през НЗОК.

Семейните аптеки представляват 51,7% от всички аптеки в страната и над 52% от аптеките с договор с НЗОК, но получават едва 27,3% от средствата за реимбурсирани лекарствени продукти. В същото време аптечните вериги, които представляват по-малко от половината договорни партньори на Касата, усвояват близо три пъти повече публичен ресурс. 

Тези данни не са просто статистика.

Те показват сериозен дисбаланс в системата.

Показват, че повече от половината аптечен сектор работи с многократно по-малък дял от публичния ресурс, въпреки че именно семейните аптеки осигуряват най-широкото териториално покритие, поддържат достъп до лекарства в малките населени места и често са последната останала здравна структура в десетки общини. 

Затова сме обезпокоени, че когато се обсъждат бюджетът на НЗОК, новият рамков договор, бъдещето на НСЦРЛП и създаването на нова „мега агенция“, липсва сериозен разговор за устойчивостта на аптечната мрежа, за концентрацията на публичния ресурс и за бъдещето на фармацевтичната грижа. 

Не чухме обществено представена оценка на въздействието.

Не видяхме анализ как тези промени ще подобрят достъпа до лечение.

Не разбрахме как новите структури ще намалят лекарствените дефицити.

Не чухме как ще бъде използвана експертизата на магистър-фармацевтите.

Не получихме отговор на най-важния въпрос:

Каква е визията на България за лекарствената политика до 2030 година?

Ние не защитаваме конкретна институция.

Не защитаваме определен административен модел.

Не защитаваме статукво.

Но сме убедени, че решенията за бюджета на НЗОК, рамковите договорености, НСЦРЛП и бъдещата структура на лекарственото управление трябва да бъдат част от един общ национален разговор, основан на експертиза, прозрачност и оценка на реалния ефект върху пациентите. 

Защото няма значение дали една структура ще бъде закрита, преструктурирана или преместена в друга институция, ако пациентът продължава да чака лечение, ако липсите на лекарства остават нерешен проблем и ако достъпът до терапия става все по-труден. 

Не е нормално повече от половината аптечен сектор в България да работи с близо три пъти по-малък дял от публичния ресурс, а същевременно именно той да осигурява ежедневния достъп на българските граждани до лекарства и фармацевтична грижа. 

Не е нормално да се говори за нови структури, нови агенции и нови правила, без да се обсъжда как тези промени ще се отразят на пациентите, на аптеките и на устойчивостта на лекарствоснабдяването.

България има нужда не просто от нова агенция.

България има нужда от ясна национална визия за лекарствената политика, която да обедини решенията за бюджета на НЗОК, лекарственото осигуряване, фармацевтичната грижа, ролята на магистър-фармацевтите и устойчивостта на аптечната мрежа. 

Инициативният комитет от магистър-фармацевти настоява за открит професионален и обществен дебат, в който да участват пациентските организации, съсловните структури, научната общност, Министерството на здравеопазването, НЗОК и представителите на семейните аптеки.

Защото истинският въпрос не е как ще се нарича поредната институция. Истинският въпрос е кой ще носи отговорност за достъпа на пациентите до лекарства и каква ще бъде реалната полза за обществото от всяка следваща реформа.