С молебен, общоградско честване, възстановка и празнични концерти Пловдив отбеляза 117 години от обявяването на Независимостта на България.

Тържествата започнаха с традиционния молебен в храм „Света Неделя“, на който присъстваха кметът на Пловдив Костадин Димитров, районни кметове, общински съветници, представители на администрацията и миряни. 

Отец Апостол, който отслужи молебена, припомни как България е извоювала своята Независимост преди 117 години.

„Да благодарим на онези наши предци, които са предприели това дело, за да можем сега ние да възраждаме и укрепваме държавата си. С Божия промисъл България ще пребъде! Чест и поклонение на събитието, станало преди 117 години и на тези, които са го извършили“, посочи в словото си отец Апостол.

Костадин Димитров и официалните лица поднесоха венци и цветя пред паметната плоча на Александър Малинов до Източната порта. Двете събития се организират традиционно от Сдружение „Петко Каравелов“ Пловдив.

Кметът на Пловдив присъства и на празничния концерт с патриотични песни до часовниковата кула на Сахат тепе с участието на Пловдивско певческо дружество „Ангел Букорещлиев“ с диригент Илиян Тиганев. В него се включиха и деца от музикална школа „Арт Войс Център“ с ръководител Румяна Иванова, както и ученици от Националното училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков“ от класовете на Димитър Наков и Маргарита Генова-Демирджян. Те изпълниха  произведения на пиано, ксилофон и ударни инструменти. Невероятният цигулар маестро Мичо Димитров поздрави с цигулката си всички присъстващи, а деца от ОУ „Христо Ботев“ рецитираха стихове за България.

Общоградското честване за 117 години от провъзгласяването на Независимостта на България се състоя на площад „22 септември“ в 11.30 часа до Колоната на Независима България. То започна с възстановка на събитията от 22 септември 1908 г. от Комитет „Родолюбие“, с участието на Духов оркестър – Пловдив с диригент Николай Гешев. Водещ на събитието бе Златко Павлов, а слово произнесе д-р Петко Георгиев - главен библиотекар и завеждащ отдел „Специални сбирки” в Народна библиотека „Иван Вазов” в Пловдив.

На събитието присъстваха кметът на Пловдив Костадин Димитров, председателят на Общински съвет – Пловдив Атанас Узунов, областният управител проф. д-р Христина Янчева, народни представители, заместник-кметове, районни кметове, общински съветници и граждани.

Ето словото на Петко Георгиев:

Уважаеми г-н Кмет, уважаема г-жо Областен управител, уважаеми г-н Председател на Общински съвет – Пловдив, уважаеми общински съветници, заместник-кметове и районни кметове, уважаеми офицери, сержанти и войници, скъпи съграждани.

„Епохална ще бъде в нашата история датата 22 септември 1908 година. От тая дата – деня, в който България се обяви за независима и царство – започва нова епоха в нашата история, която, нека се надяваме, ще издигне на още по-висок пиедестал народа ни във всемирния прогрес.“

С тези думи започва първият брой на издадения в Пловдив месец след обявената независимост вестник „Българско царство“. Въпреки приповдигнатия тон и множеството препратки към славното минало на отечеството и възкръсващото от Средновековието българско царство, обществото ни още тогава е скептично и разделено до крайност по въпроса с обявената независимост.

През октомври същата година пловдивският вестник „Нова Марица“ с далеч по-умерен тон разглежда „Търновския акт“ от 22 септември като „документална формалност, като едно оформящо се фактическо положение“, което така или иначе съществувало вече тридесет години. Според групата на прогресивните либерали, които стоят зад този пловдивски обществен лист, обявяването на държавния ни глава за цар е отживелица и в разрез със съвремието. В статията се отбелязва, че зад титлата цар и царство стоят претенции за империя – претенции, за които според авторите нашата малка страна очевидно няма нужния ръст, но пък биха могли да доведат до опасно самовластие на монарха.

Множество са престрелките на политическите групировки в онези времена, много са и излезлите материали по тези теми и няма как да се спрем на всички. Разбира се, говорейки за българската независимост, може да изброим отново, че след този акт отечеството ни в международноправно отношение застава сред независимите европейски държави; че окончателно се утвърждава Съединението от 1885 г.; че дипломатическите ни мисии и дипломатическият ни статут са издигнати до най-високо ниво; и че смело вървим към отхвърляне на режима на капитулациите и т.н.

Аз няма да се спирам на гореизложените факти, за които е говорено много, а ще използвам цитираните два акцента на пловдивските журналисти от преди 117 години, за да формирам един друг възможен поглед.

За „епохалната роля“ на акта от 22 септември и за това, че народът ни никога „няма да забрави“ тази дата, както се твърди във в. „Българско царство“, могат да се отбележат няколко факта. Това историческо събитие – наистина паметно за нашата държавност – е последното от великите дела на най-новата ни история, което нашата държава се сети да институционализира с акт на Народното събрание като официален празник едва през 1998 г. Трябва да кажем, че дори и по времето на Царство България събитието е чествано на кръгли годишнини и то с променена дата – 5 октомври, предвид приемането на новия календар. За честване на този „монархически“ празник след 9 септември 1944 г. не може да става и дума, въпреки че през 80-те години на миналия век излизат няколко книги по темата с много интересни спомени на участници в събитията.

Фактите са ясни – ние честваме едва от 27 години този ден, като година след година се опитваме да разкажем важността на събитието от 1908 г., а българинът сякаш все още трудно проумява тази „епохална роля“. Разбира се, зад това стоят и обективни причини. Народите – не само нашият – обичат и честват с охота онези паметни дати, с които най-лесно се идентифицират: дати, които будят у тях чувства на гордост и саможертва, на значимост и родолюбие – като Деня на Освобождението, избухването на въстание, края на война, празник на всеобщ културен и духовен подем. Очевидно „Денят на независимостта“ е празник на политиката и на държавническото мислене, празник на тихата дипломация – все неща, които не са плод на общите народни усилия, а на решенията на едва няколко души. А когато зад нещо наистина голямо и значимо стоят само няколко души, а не цял един народ, то лесно може да бъде критикувано. Така и става, защото същият вестник „Българско царство“, който говори с патос за 22 септември, само след няколко месеца ще нарече това събитие „противоконституционно“, плод на липсата на каквато и да е държавническа опитност и предвидливост от страна, разбира се, на вече бившето правителство, което само се е поставило в комична ситуация. И всичко това на фона на загубите на „някои пресметливи бакали“, както ги нарича акад. Г. Марков, които губят преимуществото при износа на български стоки за Османската империя. Разбира се, загубите не са малки. Османската империя бойкотира всяка българска стока, като през зимата на 1908/09 г. връща всички влакови композиции с ориз от Пловдив, което заплашва един от основните поминъци на Южна България. В онези времена, станали известни като „Балканската криза от 1908/09“, никой не мисли за бъдещите ползи от обявената независимост. Нещо повече – погазването на клаузите на Берлинския договор от страна на Княжеството заплашва отечеството ни с военна интервенция. Разбира се, дипломацията ни предвижда този ход, защото не ние първи нарушаваме договора, а Австро-Унгария, която си позволява да анексира Босна и Херцеговина. Кралство Гърция е насочило вниманието си към Крит, в Османската империя е извършена Младотурската революция, Русия е загубила Японската война и се възстановява от гражданската революция от периода 1905–1907 г. В цяла Европа има усещане за бъдеща война, но не и в този момент. Балканската криза трябва да бъде разрешена по мирен начин. На ход са Великите сили, които трябва да решат тази криза по дълговековната формула „и вълкът сит, и агнето цяло“. А българското агне – позволявам си тази метафора – е желан гост на всяка трапеза в Европа.

Фактическото състояние на нашето отечество през 1908 г. е следното: ние сме трибутарно княжество под суверенитета на Н. В. султана, който е сюзерен на държавния ни глава, изпълняващ функцията княз на България и едновременно генерал-губернатор на Източна Румелия. Населението на държавата наброява малко повече от 4 милиона души – предимно селско население, имаме слаба икономика и външна търговия. Това, което имаме в излишък обаче, е патриотично чувство и войнско настроение – потенциал, който ни подтиква към „нахалството“ (според някои) да се обявим за независимо царство, сиреч империя. Нещо повече – през 1908 г. Албания, Косово, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Хърватия, Словения, Словакия, Чехия, Полша, Унгария, Естония, Латвия, Литва, Финландия, Украйна, Беларус, Молдова, Ирландия, Исландия – нито една от тези съвременни европейски държави не съществува. В Европа доминират пет огромни империи – Австро-Унгарската, Британската, Руската, Германската и Османската; дванадесет кралства и само една република. Между всички тези държави обаче има нещо общо – фактът, че почти всички са управлявани от роднини. Братя, сестри, братовчеди – европейските монарси са тези, които коват бъдещето на континента. Изключение прави единствено „болният човек“ край Босфора. Османската империя се разпада и е време европейските ѝ територии да бъдат разделени. Време е всеки да заяви претенциите си.

Зад титлата „цар“, която избира Фердинанд и правителството на Малинов, не стои просто спомен за средновековно величие, а заявка за преследване и постигане на националния интерес. Препратките към цар Симеон Велики, лелеяната мечта всички българи да бъдат под скиптъра на царя – което ни повече, ни по-малко означава България на три морета – отпращат към Златния век. Иначе казано, желанието на България е да бъде сред империите, а не сред кралствата на Европа. Тази заявка е важна предвид трескавото създаване на военни съюзи, които още през 1908 г. се оформят в Европа. В това време всяка една от Великите сили – дори и правителството на младотурците – иска България за свой съюзник. Зад това стои най-вече фактът, че в останалите европейски територии на Османската империя българската народност има огромен дял. Ще си позволя да цитирам У. Чърчил, който няколко години по-късно по този въпрос ще напише: „Трябва да спечелим България за нашата кауза. Тя е силна, войската ѝ е готова. Териториалните ѝ претенции са законни и са напълно в съгласие с принципа на народностите, от който трябва да се ръководим. Подтисничеството над българите от частта на Македония под Сърбия е само по себе си голяма неправда.“

Връщам се отново в началото на онзи материал на пловдивските журналисти от 1908 г., поместен във в-к  „Нова Марица“. Тези, вече далечни критики се оказват до някъде пророчески верни.  Промените в Конституцията, които дават абсолютното право на монарха да сключва съюзи без съгласието на Народното събрание, водят до тежки грешки, национални катастрофи и Ньойския договор. Виновника разбира се е само един. 

Но ние всички пропускаме нещо много важно.  Ако на 22 септември 1908 г. България не беше обявила независимост, щеше да пропусне историческия шанс да стане равноправна Европейска страна и щеше да влезе в поредица от войни като васална османска провинция. А васалите и провинциите, никога и никой не ги пита. Тогава не ние щяхме да прекрояваме граници, а други щяха да прекрояват нашите. Най-вероятно пред отечеството ни би стояла пълна окупация и подялба на територията между съседните страни. Иначе казано – България нямаше да съществува.

Уважаеми дами и господа,

Независимостта е сложно понятие, донякъде илюзорна, невъзможна и неразбрана. Отечествата, както и хората, са зависими: децата – от родителите си; възрастните – от децата си; работниците – от началниците си; цените – от международния пазар; енергетиката, икономиката и индустрията – от външни ресурси; а най-независимият човек е зависим от собствените си емоции, вътрешни убеждения и страхове. Всичко в този свят е един безкраен, закономерен низ от зависимости. Всички сме чували хитроумното: „Независими сме, защото от нас нищо не зависи.“ Но истинската независимост е в това да можеш да кажеш „не“ – най-вече на приятелите си и най-вече когато си убеден, че това е в ущърб на теб, на семейството ти и на родината ти. Това се нарича мъжество и далновидност. А далновидността е онази трезва способност на човека-държавник да вижда напред, тъй щото да взема най-добрите решения за отечеството си.

Честит празник на Независимостта на България!